Дестинацията понякога не е толкова важна, колкото самото пътуване.

Съгласен съм, освен ако не карате по километри убийствено скучни магистрали. Обаче през останалото време, ако имате шанса да изберете Френската Ривиера за оцветител на реалността, няма да сгрешите. Riviera всъщност е италианската дума за брегова линия, но аз ще ви разкажа за френската част, позната като Côte d’Azur, или Лазурния бряг. Макар че се водят спорове за териториите, най-общо казано това са градовете и селата между Ментон, Монако и Сен Тропе. 

Лазурният бряг е установил Ница като базова станция – най-големия град е, с най-сложните виадукти и безумно забавни пътища. Ако искате да поставите способността си да се ориентирате по непознати улици, пробвайте се в Ница да стигнете от точка А до достатъчно далечна точка Б. Трафикът е като в София, но по 10. Хвърчат мотори, малки коли, крещят Ferrari-та. Никой не се впечатлява – жужащия кошер е пълен с пчели от сутрин до късна вечер и това е нормата. 

Ако имате време не пропускайте да се разходите из старата част. Входът прилича на крепостна стена, но всъщност е жилищна сграда, която обгражда пазара. А там ври и кипи от туристи, които опитват Светая Светих на Провансалската и Средиземноморска кухня. Има много морски дарове и типична френска кухня, разбира се, супи като лучена и буябес. А сградите наоколо са типични за Ренесансова Европа – много тесни улички и живописни цветове. На върха ви очаква изненада – цял водопад. Да наистина. Точно до гробищата, които също си струват да се посетят и са туристическа атракция заради красивите скулптури, създадени от близките на починалите. Но следвайте табелките и ще се озовете в градски рай, особено ако е пикът на лятото и температурата е пред завиране. Водопадът дори се вижда от къщите в стария квартал.

Следваща спирка: Кан. Градът, познат с кинофестивала е типичен курортен град, оцветен основно в бяло и палми. На крайбрежната му улица можете да забележите всякакви прояви на лош вкус, като: 

• Платинена лента през средата на Rolls-Royce Phantom – от предния капак, през покрива и до багажника
• Мраморна боя с “пукнатини” върху Порше Кайен
• Безобразно златни детайли върху Мерцедес AMG 

В Кан няма как да караш бързо – трафикът е убийствен. Кръговите движения са на около 100 метра. За да не се ядосвате, кръговите са направени като за Версай – красиви, чисти до лъскавост, и с палми – пак. Улиците често са еднопосочни и няма паркирали коли отстрани – има тротоари. Спящите полицаи са едни и същи навсякъде – 250 км минах, нито един не беше различен. Установих, че французите в тази област са постигнали още един връх в пътните конструкции – шахтите им са на едно ниво с асфалта. Не знам как… Вероятно ползват саморегулиращи се шахти, които се предлагат от пътни фирми у нас, но не се полагат, защото са скъпи.

Що се отнася до самите пътни настилки, имате избор между пътя до морето – сравнително стар, нелош и безплатен, или обиколни извънградски пътища – нови и платени. Аз избрах първият и не съжалих. Гледките около морето са неописуемо красиви, а мирисът на може да се предаде на снимка. Лавандула и борове в едно. В самите малки градчета около Кан е идилия. Това са Фрежус, Сен Рафаел и Сент-Максим.  Имат провинциален дух, но все така курортен. След 14:00 ч. е трудно да намериш каквото и да е отворено – доста е топло и всички са на сянка или на плажа. За сметка на липсващите автомобили има яхти. 50% от супер-яхтите на света се произвеждат наоколо, а над 90% посещават региона поне веднъж годишно. Това се случва основно в Антиб и Сен Тропе, който е забележителна смесица от регионално и световно влияние. Коктейл от модерно и добре остаряло. Автомобилите се оставят в началото на града на един огромен паркинг до морето и от там е по-добре да сте пеша. Освен ако нямате яхта, разбира се, паркирана срещу скромната сума между 3000 и 30 000 евро на сезон. Притежанието на дълъг плавателен съд явно върви с доза ексхибиционизъм. Повечето собственици бяха щастливи да позират полуголи от яхтите си на стотиците фотографиращи ги туристи, докато им носеха табли с храна и повече напитки точно толкова полуголи сервитьорки. Друг беше решил да си покаже custom-made Харли Дейвидсъна, като специално го беше осветил на палубата.

Малките улици на Сен Тропе са пълни с хора от всякакъв калибър – такива с костюми за 5000 евро, и други с джапанки за 5 евро. Ъглите на въпросните улици носят историческия устрем на собствениците на автомобили, непреценили добре размерите им, както и неповторимия мирис на морска храна. Наоколо има таксита, които приличат на малки каляски, но само по шаси, които можеш да наемеш. Реалността, обаче е, че туристите се снимат с тях повече, отколкото да ги карат.

Видях няколко знаменитости наоколо, които обаче бързо забравих. Този медиен блясък на Сен Тропе не мога да не спомена, че е леко пресилен. В тази категория Портофино е далеч по-ексклузивен и автентичен като малък град. 

Открих един доста апокрифен ритуал, свързан с храната и тази област във Франция. Той съдържа в себе си странната комбинация от ядене на птица и главата ви, покрита с кърпа. Детайлите може да не ви харесат особено, но са истина: птицата е Ortolan – малка на размер, със сочно месо и кости. Самата птица се готви в арманяк, а някои твърдят, че се прави, докато е жива… за да се запази крехкостта. След това се сервира с билки и сос. Още топла, слагаш кърпа на главата си – за да запазиш великолепния аромат, а според легендите и за да се скриеш от Господ – себе си и тази жестокост, и ядеш птицата цяла. Без изключение. Противоречив гурме ритуал, бил е забранен преди време, заради намаляващите бройки птици, но изтънчените кулинарни непукисти все още го намират за своеобразен връх на сетивата. 

Мястото, което трябва да посетите със сигурност, се казва Eze. Спираща дъхът средновековна крепост, построена на връх, до който се стига по не по-малко красив и виещ се път. Гледката е впечатляваща, чиста и красиво несиметрична. Наоколо е трудно с паркирането, така че преди да посетите съответния град, потърсете къде и как е удачно да се настаните. Най-честото решение в градовете са подземни платени паркинги. Това позволява на околната архитектура да блести. Eze има малки извити улици, постлани с камъни на около 7 века, и непокътнати паметници, отразяващи славната история на Франция. Всичко това обилно украсено с всевъзможни цветове – там не обичат сивото.

Връщам се за малко на земята, която няма досег с морето – Грас. Той е по-високо над морето, и пътят до там е живописен, почти няма никой наоколо, а усещането е като за планинско рали. Това малко градче, считано за световната столица на парфюмите, е оцветено в жълто и цикламено, като отвсякъде се предлагат някакви есенции, повечето от които местните твърдят, че са Des produits artisanaux. Фабриките на Фрагонар и Молинар, които произвеждат базовите материали за Channel, Givenchy и другите от този калибър са истинско удоволствие за всички сетива, и са сред местните атракции. Няколкостотин метра по-нагоре са истинските диви лавандулови полета до Косол, които са толкова обичани от фотографите. Стотици квадратни километри на истинска природа, тук-там осеяна с някоя стара вила, и буквално никой на километри разстояние. 

Перлата в короната на Ривиерата, поне според мен, не е Монако, а е Сен Жан Кап Фера. Разположен между не по-малко впечатляващите Болиу-сюр-Мер и Вилфранш-сюр-Мер, този полуостров е дом на едно от най-красивите архитектурни творения на 20ти век – Villa Ephrussi de Rothschild, или вила Ротшилд. Няма да се впускам в подробни обяснения – вижте го в Интернет или още по-добре, вижте го на живо. Но, дори самият път до там е красив – виещ се, с елевации и спадове, опасан с вековни камъни и силно характерните огромни храсти с цветя. Комичното е, че понякога има толкова тесни виражи, че се налага две сравнително малки коли да се разминат на една боя разстояние, или единия от нас да кара на задна до предния разклон. Именно там са и едни от най-скъпите и аристократични имоти в света, от порядъка на 200 милиона евро. Същото беше и положението към една от най-прочутите парти дестинации в Сен Тропе – Ники Бийч. 

Какво открих за себе си в автомобилно естество? Че не обичам ръчни предавки колкото преди. Беше ми забавно първите пет минути, след това безкрайните смени между втора и трета предавка ми отнеха малко от удоволствието. Ако все пак нямате нищо против стърчащата ръчка и съединителя, изберете под наем Fiat 124 Spider или Fiat 500, но във версията на Карло Абарт. Или, още по-добре: напълно електрическа кола – има достатъчно станции за зареждане. Улиците на Лазурният бряг не са мислени за Cadillac Escalade – чисто физически усещането е, че мястото НЕ принадлежи на автомобилите. Фокусът е върху сградите – винтидж хотели, киноцентрове, красиви ресторанти и километри плажове. Едно нещо е сигурно – ако е силен сезон, ще има трафик. А там всички сме еднакво прецакани, без значение дали до вас боботи ниския регистър на Lamborghini Huracan и неговия V10. А такива има доста на Ривиерата. Côte d’Azur е все още неподвластен на електричеството, колкото да кажем Осло например – французите имат бензин в кръвта, макар да се разминах с немалък брой хибриди, които бяха повече като за огромните дози показност, леещи се обилно наоколо.

Може да се каже много за изкуството в този регион, а Сезан, Моне, Пикасо, Реноар и Анри Матис са придали допълнителни щрихи на това екзотично място, живеейки и работейки там. 

Ако искате да знаете как звучи Ривиерата, пуснете си Clem Beat’z. Trés Impressionnant наистина.